пътепис
И така, не знам, дали ще запомня и дали съм запомнил моментите от пътуването, които си заслужава да помня. Затова, ето накратко.
|08.05.08, 23:25h|София, заминаване - |12.05.08, 14:15h| София, връщане
Влакът София-Г.Оряховица тръгна късно, в 23:25 минути от Централна гара. Още преди да излезем от Софийска област се запознахме с други двама пътници. Пътуваха за Русе с идеята да минат през Румъния за Чехия... Сигурно са успяли, въпреки че бяха големи образи. Много скоро ни свърши двулитровата бира и пихме от брендито на двамата пичове. Те непреставаха да говорят някакви тотални глупости и ни забавляваха по пътя... все пак двамата с Крис не сме особено приказливи. Всъщност точно това беше неприятния момент - ако бяхме повече хора, сигурно щеше да е много по-забавно... Но никой от познатите нямаше възможност да пътува, уви...
|08.05.08, 23:25h|София, заминаване - |12.05.08, 14:15h| София, връщане
Влакът София-Г.Оряховица тръгна късно, в 23:25 минути от Централна гара. Още преди да излезем от Софийска област се запознахме с други двама пътници. Пътуваха за Русе с идеята да минат през Румъния за Чехия... Сигурно са успяли, въпреки че бяха големи образи. Много скоро ни свърши двулитровата бира и пихме от брендито на двамата пичове. Те непреставаха да говорят някакви тотални глупости и ни забавляваха по пътя... все пак двамата с Крис не сме особено приказливи. Всъщност точно това беше неприятния момент - ако бяхме повече хора, сигурно щеше да е много по-забавно... Но никой от познатите нямаше възможност да пътува, уви...
|със зелено - влаковете, виолетовото - бусът до Елена, червеникавото - бусът до Константин|
В Г.Оряховица присигнахме към 4 часа сутринта и за прекачването на влака за В.Търново трябваше да изгубим един час в престой. Беше студено, затова купихме едно патронче водка... толкова беше отвратителна, че само аз я пих, хъхъ...
В града двамата веселяци се загубиха, най-вероятно да изпушат тревата, за която нон-стоп говореха... Влакът им за Русе тръгна по-рано, а ние вече седяхме в нашия за Търново и циклихме в полусън. Към 5 часа и нещо тръгна. Двама полицаи ни уважиха с една проверка, попитаха ме дали съм българин, не сметнах за необходимо да им отговарям и им подадох личната си карта. Питаха, дали сме студенти... Що за малоумен въпрос?!? Хубаво, че с това се свърши разговора, нищо че седяха в нашето купе и гледаха странно. Явно предимно мен, вероятно понеже не са виждали различно изглеждащ човек, при това целият облечен в черно и... който не е поп, хахахахаа
Влизайки в Търново вече беше светло, едва не пропуснахме малката станция, разположена между реката и пътните възли на града. От нея до самия град е малко пеша... Имахме време да обикаляме, въпреки че бяхме доста уморени и от време на време ръмеше ситен дъжд. Търново е невероятно красив и спокоен - старият град, калдаръмът, къщите, магазинчетата-продавници с остарели имена, парковете... жалко че не направихме снимки, но всеки може да отиде и да види сам. Мъглата обхващаше низините, реката, мостовете и обръщаше ефирно крепостта Царевец на съседния хълм.
След дълго обикаляне влязохме в едно обикновено и евтино кафене. Хората изглеждаха спокойни, въобще някак и те и всичко беше някак по-различно. Ето защо заключихме, че извън София, човек се чувства някак чужденец, дори да е в България... После пак пеша в търсене на автогарата, която се оказа доста далече. По пътя се натъкнахме на Търновския Central Mall, имаше книжарница 'Пингвините' и магазин 'Пикадили', хъхъхъ... Все още беше затворено в 8 часа сутринта, все пак. От мола до самата автогара не е особено голямо разстояние.
На гарата разбрахме, че има автобус до Елена в 12 часа, а за Константин - едва в 15 часа. Константин е по-близо до самата вила, където трябваше да стигнем, но беше абсурдно да чакаме толкова. Затова седяхме два ужасно дълги часа на гарата, ядохме не особено читава шкембе чорба в едно кръчме, полу-сервирана от момиче, което след това искаше бакшиш (!?). И после с едно маршрутно бусче, в което едвам се побрахме пътуващите, тръгнахме за Елена.
В града двамата веселяци се загубиха, най-вероятно да изпушат тревата, за която нон-стоп говореха... Влакът им за Русе тръгна по-рано, а ние вече седяхме в нашия за Търново и циклихме в полусън. Към 5 часа и нещо тръгна. Двама полицаи ни уважиха с една проверка, попитаха ме дали съм българин, не сметнах за необходимо да им отговарям и им подадох личната си карта. Питаха, дали сме студенти... Що за малоумен въпрос?!? Хубаво, че с това се свърши разговора, нищо че седяха в нашето купе и гледаха странно. Явно предимно мен, вероятно понеже не са виждали различно изглеждащ човек, при това целият облечен в черно и... който не е поп, хахахахаа
Влизайки в Търново вече беше светло, едва не пропуснахме малката станция, разположена между реката и пътните възли на града. От нея до самия град е малко пеша... Имахме време да обикаляме, въпреки че бяхме доста уморени и от време на време ръмеше ситен дъжд. Търново е невероятно красив и спокоен - старият град, калдаръмът, къщите, магазинчетата-продавници с остарели имена, парковете... жалко че не направихме снимки, но всеки може да отиде и да види сам. Мъглата обхващаше низините, реката, мостовете и обръщаше ефирно крепостта Царевец на съседния хълм.
След дълго обикаляне влязохме в едно обикновено и евтино кафене. Хората изглеждаха спокойни, въобще някак и те и всичко беше някак по-различно. Ето защо заключихме, че извън София, човек се чувства някак чужденец, дори да е в България... После пак пеша в търсене на автогарата, която се оказа доста далече. По пътя се натъкнахме на Търновския Central Mall, имаше книжарница 'Пингвините' и магазин 'Пикадили', хъхъхъ... Все още беше затворено в 8 часа сутринта, все пак. От мола до самата автогара не е особено голямо разстояние.
На гарата разбрахме, че има автобус до Елена в 12 часа, а за Константин - едва в 15 часа. Константин е по-близо до самата вила, където трябваше да стигнем, но беше абсурдно да чакаме толкова. Затова седяхме два ужасно дълги часа на гарата, ядохме не особено читава шкембе чорба в едно кръчме, полу-сервирана от момиче, което след това искаше бакшиш (!?). И после с едно маршрутно бусче, в което едвам се побрахме пътуващите, тръгнахме за Елена.
|в червено - бусчето Елена-Константин и после преходът* в оранж|
* условно и по всяка вероятност неточно очертано...
След дълго дундуркане и забоколен път през всички възможни по-големи села, включително Златица, стигнахме града. Беше слънчево и приятно. Попаднахме точно на 9 май и възрастните от околността обикаляха централната улица с ордени от войната. Седнахме да чакаме следващия автобус за Константин в едно кафене, което изглеждаше почти като софийските - излъскано и с полу-фешънчета, които гледаха с насмешка старите. Крис подчерта, че тоалетната била тип клекало...
Нямахме особено време за разглеждане, нищо, че градът е доста китен, и след около час се качихме на следващия малък бус, отново натъпкан до безобразие. Разбира се миризмите бяха все разнообразни, разговорите също - на някакъв българо-циганско-турски, с известно преобладаване на едно или друго в речта на различните хора. Интересно ми беше да ги слушам и да ги наблюдавам. Наистина натуралното разнообразие и синкретизъм в едно :).
А и мен навсякъде гледаха доста изследващо и странно, предполага се, че възприемаха подобни мяркащи се по телевизията хора по-скоро като артисти, а не като реално съществуващи хора... Нормално всъщност, а и реакциите им бяха интересни.
Така пристигнахме в Константин, от където трябваше да поемем два часа по един черен път. Тучните хълмове и долини, по които лежерно се носеха стада овце, кози или пасяха коне, в далечината във всички посоки се разпростираха билата на Еленския Балкан, разхвърляните тук-там къщи... Пасторал отвсякъде. Уморени стигнахме до вилата на Крис - една невероятно китна двуетажна къща, строена по типично български тертип - дървен чердак, с ярки червени и розови гергини, плетена маса и столчета... В по-топлите дни, обитавана от дядо му и баба му, вероятно изглежда още по-жива и китна.
В следващите два-три дни обикаляхме близките скали, поляни, езерото... набрахме гъби, готвих(ме) всякакви манджи, за които се сещах с наличните продукти, направихме няколко снимки. Почти не разговаряхме, защото и двамата не знаехме за какво... мислите и на двамата ни бяха някак доста крайни... смисълът явно беше се загубил, а безсмислието запълваше дори обръщащата ни природа, красотата, която можехме да видим и да възприемем, се смесваше с мислите за тоталната екзистенциална празнота... Твърде философски, твърде критично гледахме, може би...
На фона на тези мисли и природата времето минаваше доста отпускащо и лежерно. На моменти дори се чудех какво да захвана... Да обикаляш района всеки ден е доста скучновато, при това не се знае, дали няма да завали по-сериозен дъжд, а не само да ръми от време на време, редувайки се с яркото слънце. Веднъж бях се качил сам на скалите и трябваше да се крия от дъжда... Тогава намерих първата си за сезона полска печурка!
В крайна сметка дойде на помощ пиенето, особено с борбата по запалването на огън. Първата вечер беше скромно пийване пред камината, слушайки стари касети - джаз и хард-рок. Съвсем културно и прилично. На следващата обаче бяхме издумкали тежката бира, минахме на отвратителната водката, която ни се стори доста прилична, после се намеси мастиката... Някакви балкански ритми с тежък саунд, вече не помня какво, ярко допълваха старанието ни по обезсмъртяване.
В промеждутъците на пиянстването и играта на карти на Крис му дойде гениалната идея - палиш мастиката, изливаш я в друга чашка, а изпаренията от първата се вдишват през сламка... Било руски патент, не го знаех, а и не беше кой знае какво, освен, че мастиката беше сериозният пирон в ковчега. После изнамерихме домашно вино (по моя лична рецепта виното е освежаващо и неизбежно допълнение към всеки късен момент на едно солидно пиене), което на вкус повече приличаше на вкиснало сокче... За съжаление това сокче ме довърши тотално... и хубаво, че беше градината... Крис също се размаза напълно и по едно време дори задряма навън... Беше адски студ, усещах го, въпреки че бях мъртво пиян.
В крайна сметка разумът надделя и се повлякохме към стаите. Поне три вълнени одеала и мъртвешки сън до към обяд... На следващия ден не знам защо слушах Любэ, излегнат в градината и циклещ в облаците... Главоболие - нямах, факт!
Така цикълът продължи почти до заминаването ни... облаците се сгъстяваха, мислите също. На 12-ти в 6:30 - ставане и в 7 път... естествено всичко ставаше адски сънено и мудно, затова не успяхме да стигнем до 8 в селото (откъдето бус пътуваше директо до Търново), въпреки че ходихме доста бързо... Още стъпвайки на главната улица обаче мина автобус за Елена, качихме се. Отново народът вътре едвам се събираше, пред нас на двете места седяха три девойки - всяка с отделен типаж... Беше адски смешно как се кикотят, разговарят и въртят наляво-надясно. Маршрутът отново минаваше през всички села, за да събере колкото се може повече хора за Елена. Тъпканицата не беше кой знае колко дълга или може би с това впечатление останах, след като на Елена веднега се прекачихме на по-широк 'Чавдар'...
На връщане всичко беше с някакво скоростно-точно разписание. От Елена до Търново стигнахме много бързо. В бившата столица се разделихме с Крис - той искаше да се качва на стоп. Слизайки от града към гарата веднага се качих на влака за Горна Оряховица, нямах време дори да купя нещо за ядене и пиене. Кондукторката подхвърли, че в Г. Оряховица влакът за София тръгвал от 1-ви коловоз... не разбрах кога и защо ми го съобщава толкова важно. Едва пристигайки, видях разписанието, поглегнах, дали не съм изпуснал влака - след 10-на минути минава! Бързо един сандвич и бира за изпът.
Така ок. 300 километра от 8-14 часа... т.е. максимум 6 часа път, което си е постижение! Във влака Варна-София се мернаха познати метъли, може би от някой фест, не си спомням, а и не ги заговорих... Вагонът беше от гнусните, без купета, а всичко в едно задушно и смрадливо помещение, седалките разположени с гръб и лице на движението... По време на пътуването никой не седеше до мен, мжое би защото специално си бях сложил багажа на мястото, хъх...
В София излизайки от гарата веднага се пръкна моят автобус, който иначе върви поне на 15 минути. Мръсно, задушно, с много хора... такава ми се стори столицата ни след пет дни бягство...
Нямахме особено време за разглеждане, нищо, че градът е доста китен, и след около час се качихме на следващия малък бус, отново натъпкан до безобразие. Разбира се миризмите бяха все разнообразни, разговорите също - на някакъв българо-циганско-турски, с известно преобладаване на едно или друго в речта на различните хора. Интересно ми беше да ги слушам и да ги наблюдавам. Наистина натуралното разнообразие и синкретизъм в едно :).
А и мен навсякъде гледаха доста изследващо и странно, предполага се, че възприемаха подобни мяркащи се по телевизията хора по-скоро като артисти, а не като реално съществуващи хора... Нормално всъщност, а и реакциите им бяха интересни.
Така пристигнахме в Константин, от където трябваше да поемем два часа по един черен път. Тучните хълмове и долини, по които лежерно се носеха стада овце, кози или пасяха коне, в далечината във всички посоки се разпростираха билата на Еленския Балкан, разхвърляните тук-там къщи... Пасторал отвсякъде. Уморени стигнахме до вилата на Крис - една невероятно китна двуетажна къща, строена по типично български тертип - дървен чердак, с ярки червени и розови гергини, плетена маса и столчета... В по-топлите дни, обитавана от дядо му и баба му, вероятно изглежда още по-жива и китна.
В следващите два-три дни обикаляхме близките скали, поляни, езерото... набрахме гъби, готвих(ме) всякакви манджи, за които се сещах с наличните продукти, направихме няколко снимки. Почти не разговаряхме, защото и двамата не знаехме за какво... мислите и на двамата ни бяха някак доста крайни... смисълът явно беше се загубил, а безсмислието запълваше дори обръщащата ни природа, красотата, която можехме да видим и да възприемем, се смесваше с мислите за тоталната екзистенциална празнота... Твърде философски, твърде критично гледахме, може би...
На фона на тези мисли и природата времето минаваше доста отпускащо и лежерно. На моменти дори се чудех какво да захвана... Да обикаляш района всеки ден е доста скучновато, при това не се знае, дали няма да завали по-сериозен дъжд, а не само да ръми от време на време, редувайки се с яркото слънце. Веднъж бях се качил сам на скалите и трябваше да се крия от дъжда... Тогава намерих първата си за сезона полска печурка!
В крайна сметка дойде на помощ пиенето, особено с борбата по запалването на огън. Първата вечер беше скромно пийване пред камината, слушайки стари касети - джаз и хард-рок. Съвсем културно и прилично. На следващата обаче бяхме издумкали тежката бира, минахме на отвратителната водката, която ни се стори доста прилична, после се намеси мастиката... Някакви балкански ритми с тежък саунд, вече не помня какво, ярко допълваха старанието ни по обезсмъртяване.
В промеждутъците на пиянстването и играта на карти на Крис му дойде гениалната идея - палиш мастиката, изливаш я в друга чашка, а изпаренията от първата се вдишват през сламка... Било руски патент, не го знаех, а и не беше кой знае какво, освен, че мастиката беше сериозният пирон в ковчега. После изнамерихме домашно вино (по моя лична рецепта виното е освежаващо и неизбежно допълнение към всеки късен момент на едно солидно пиене), което на вкус повече приличаше на вкиснало сокче... За съжаление това сокче ме довърши тотално... и хубаво, че беше градината... Крис също се размаза напълно и по едно време дори задряма навън... Беше адски студ, усещах го, въпреки че бях мъртво пиян.
В крайна сметка разумът надделя и се повлякохме към стаите. Поне три вълнени одеала и мъртвешки сън до към обяд... На следващия ден не знам защо слушах Любэ, излегнат в градината и циклещ в облаците... Главоболие - нямах, факт!
Така цикълът продължи почти до заминаването ни... облаците се сгъстяваха, мислите също. На 12-ти в 6:30 - ставане и в 7 път... естествено всичко ставаше адски сънено и мудно, затова не успяхме да стигнем до 8 в селото (откъдето бус пътуваше директо до Търново), въпреки че ходихме доста бързо... Още стъпвайки на главната улица обаче мина автобус за Елена, качихме се. Отново народът вътре едвам се събираше, пред нас на двете места седяха три девойки - всяка с отделен типаж... Беше адски смешно как се кикотят, разговарят и въртят наляво-надясно. Маршрутът отново минаваше през всички села, за да събере колкото се може повече хора за Елена. Тъпканицата не беше кой знае колко дълга или може би с това впечатление останах, след като на Елена веднега се прекачихме на по-широк 'Чавдар'...
На връщане всичко беше с някакво скоростно-точно разписание. От Елена до Търново стигнахме много бързо. В бившата столица се разделихме с Крис - той искаше да се качва на стоп. Слизайки от града към гарата веднага се качих на влака за Горна Оряховица, нямах време дори да купя нещо за ядене и пиене. Кондукторката подхвърли, че в Г. Оряховица влакът за София тръгвал от 1-ви коловоз... не разбрах кога и защо ми го съобщава толкова важно. Едва пристигайки, видях разписанието, поглегнах, дали не съм изпуснал влака - след 10-на минути минава! Бързо един сандвич и бира за изпът.
Така ок. 300 километра от 8-14 часа... т.е. максимум 6 часа път, което си е постижение! Във влака Варна-София се мернаха познати метъли, може би от някой фест, не си спомням, а и не ги заговорих... Вагонът беше от гнусните, без купета, а всичко в едно задушно и смрадливо помещение, седалките разположени с гръб и лице на движението... По време на пътуването никой не седеше до мен, мжое би защото специално си бях сложил багажа на мястото, хъх...
В София излизайки от гарата веднага се пръкна моят автобус, който иначе върви поне на 15 минути. Мръсно, задушно, с много хора... такава ми се стори столицата ни след пет дни бягство...
