...
Всичко е театър. Ролите, които сменям ми доставят удоволствие, мъка, болка и опиянение. Реалността е твърде скучна, безлична, сурова... Да наречеш, да изговориш, да означиш нещото, да му придадеш форма... и оттам да превърнеш съзерцанието си в творчество, а животът си в поредица от постановки....очите ми са затворени, няма какво да бъде видяно, но има какво да бъде сънувано и бленувано. Потъвам в мечтания, пълни със сълзи и безмълвена страст. Рисувам, звуците преливат, образите се изкривяват. Сюрреализъм. Но не мистичен и неразбираем, а творчески...
Искам някой да потъне заедно с мен в океана на тази илюзия. Искам няколко души заедно да прекрачим границата на елементарното съществуване и да сътворим собствен свят. Един измъчен, но желан свят... в който единствената ценност е усещането за естетика.
Има ли смисъл да съществуваме в реалността, ако останем единствено и само в нейните граници...
2 comment's:
Още по-касиво казано! Тук вече подбора на средствата за достигането е важно. Но не живее ли всеки в собствен свят, който не дели с никой?! Ти си благороден, да искаш да поделиш своя!:)
Suffer
Именно човек е винаги първо лице единствено число. И всеки един живее в собствен свят, но все си мисля, че той може да бъде поне отчасти споделен... Глупавото е, че рядко хората искат да допуснат някого до себе си и рядко желаят да се докоснат до интимния свят на човека отсреща... но не мисля, че е невъзможно. ;)
Публикуване на коментар